ЖУЛБИКОЛКАТА (Витоша 100 2018) през погледа на рекордьора Александър Спасов

ИДЕЯТА

След четвъртото място на миналогодишното издание, бях решил, че повече няма да участвам в толкова дълги състезания, тъй като след 70-тия километър повече ходя, отколкото бягам. Като изключим Трявна 76, което смятах, че съм в състояние да избягам без да бедствам, и мисля се и получи, всички останали състезания на които участвах бяха до и около 50 километра – чувствах се комфортно.

Септември месец се създаде Жулистан и освен еднообразните и скучни обемни тренировки, които правех, включих и една тренировка за скорост. Всеки вторник в Западен парк. Херо ми заговори по-сериозно за Обиколката през октомври, макар, че се изкушавах, тогава все още не бях оптимист и по-скоро не исках да участвам. Участието ми на „Каньона” в началото на ноември обаче ми вдъхна доста кураж и промени мнението ми.


ТРЕНИРОВКИТЕ

Както казах, преди да бъде създаден Жулистан, въртях еднообразни и скучни обеми, които все пак са достатъчни за някакво средно ниво. След това се влючиха малко тренировки за скорост и нещата станаха по-забавни. Декември месец имахме обемно предизвикателство, което спечели Тони Петков, веднага след празниците влезнахме в залата. Бягането на писта с вираж беше непознато за мен, но адски много ми хареса. Макар че винаги бих предпочел едно леко разбягване на свежо в планината. Двата месеца прекарани в скоростни тренировки обаче ме отвикнаха от дългите бягания. Не можех да направя и 10 километра с кеф, беше насила. Исках да правя отсечки и интервали. В края на февруари беше първото по-сериозно състезание – маратон в Малта. Моята цел – 2:40, резултат – 2:42. Въпреки, че не изпълних целта си, бях доволен от резултата. Месец след това имах възможност за реванш с границата от 2:40 – маратонът в Стара Загора – резултатът беше трагичен – 2:52. Април и май бяха месеците в които започнах да правя сериозния обем, специално за Витоша 100. Тренировките се състояха в дълги бягания, до 2 часа, главно по Обиколната и на Колелото. Разбира се, не пропусках и вторнишките скоростни забави, които Херо организираше в Западен парк. Май месец отново имахме обемно предизвикателство в Страва с награда – пица Маргарита и спагети Карбонара, което мотивира всички в Жулистан да обемстваме. Каланджа рън, беше нещо като генерална репетиция преди Витоша 100, тъй като профила на състезанията са близки. Представих се добре, въпреки, че не успях да бягам под 3 часа, както исках.

ГРАФИК

За самото състезание имах график, изработен от Херо, по който се движех. Жълтите пунктове са официалните. В синьо са местата, където щеше да има хора за допълнителна подкрепа, ако някой от нас се нуждае от нещо – вода, гел, барчета и т.н.

ЕКИПИРОВКА

До последно се чудих дали да не бягам цялото трасе с La Sportiva Helios SR предвид дъждовното време и мекият терен, но Херо ме посъветва да си тръгна с асфалтови маратонки и да ги сменя някъде. В крайна сметка тръгнах с Asics Nitro Fuze, тениска и клин Raidlight и обикновени чорапи за 2 лв. На 11 километър Херо и Бети ме чакаха и ми подадоха шишето с вода – 535 милилитра Nathan с каишка за ръката. Изключително удобно за бягане. Препоръчвам го на всеки.

ХИМИЯТА

3 барчета Go4Raw (какао) и три гелчета Hammer (две кафе и един зелена ябълка) бяха в джобовете на клина ми. Миро ми даде още един GU (ванилия) , докато бягахме към Чуйпетлово, шише от 500 мл. електролити и магнезий Zero, което сменях на всеки голям пункт (общо 5 съм изпил или около 2,5 литра), три бутилки по 500 мл. Perpetuem на Hammer, препоръчани ми от Коцев.

СЪПОРТ

Винаги ще твърдя, че поне 50 % от това бягане се дължат изцяло на моя съпорт. Всъщност … имах цели два независими един от друг екипа, които ме глезиха по цялото трасе и аз само трябваше да бягам.

Team Skisharki (Коцев, Веси, Маджаров и Делибозов) се грижеха за бързото предаване на шишетата по пунктовете и подкрепяха мен и Ивайло Атанасов.

Жулистан (Херо, Бети, Илиян, Пламен Гостев, Кристина и Теодора) отговаряха за организацията ,зареждането с храна на междинните пунктове, както и за резервна екипировка в случай на лошо време. Също така имах трима пейсъри, които щяха да бягат с мен почти по цялото трасе – брат ми Миро, Димитър Русев и Боби Алексиев.

ПЛАНЪТ

Планът съставен от Херо, включваше кротко тръгване в началото, равномерно темпо до Студена, от там щеше да ме поеме Миро, който трябваше да контролира темпото по асфалта за да не страдам към финала и да ме заведе до Ярлово. Смяна на обувките, поемане от Русев и избутване до Брезите, предаване на Боби Алексиев и каквото е останало в мен да се завлече до Резиденцията.

ИЗПЪЛНЕНИЕТО

 
Това се оказа най-трудната част от цялата работа. Както се и очакваше. Мисля, че бях спокоен целият ден преди старта. Обядвах спагети с месо, почивах следобед, същото за вечеря. 23:00 бях на старта. Всички от Жулистан се събрахме на пред музея з последни указания. Повечето изглеждаха много спокойни. Само Любака беше малко стреснат и му личеше, че е под напрежение. Не загрях, щях да използвам първите километри за тази цел. Стартът бе даден и очаквах доста хора да се хвърлят силно, но това не се случи. Направи ми хубаво впечатление. Предишни години имаше доста случаи на бързи тръгвания и приключвания още до Кладница. Движех се отпред , една крачка зад Ивайло, който беше фаворит за спечелването на Обиколката и рамо до рамо с Криско. Ивайло Хаджиев ни настигна след около километър и се присъедини. След първите 3-4 километра се оформи една доста стабилна, интересна и много равностойна десетка. Хаджиев, Атанасов, Иван Гочев, Христо Цветков, Стамбето, Любака, Криско, Тодор Цанков и Косьо Атанасов. Всеки от изброените имаше реален шанс да спечели Обиколката. Не се говореше много, опитах да бъзна Хаджиев с изтърканите ми вече лафове, че е „фалшива икона” и не става за това, но не се върза особено.
Километрите вървяха добре. Не гледах часовника, защото беше твърде рано за това и само щеше да вкара напрежение.Движех се по графика си, 20 секунди изоставане на първата контрола на Тихия кът, които бяха наваксани на спускането до Владая. На качването след пункта групата вече беше разкъсана и назад се виждашецяла верига от челници. Беше много красива и вдъхновяваща гледка. Поех да водя, на 11-ти километър ме чакаха Херо и Бети с шишето. Бях тръгнал без него за да си спестя 1 час носене. Подвикване от Бети, че закъснявам от графика и успокоително „кротувай” от Херо. Пътеката беше кална и на места се пързалях с асфалтовите маратонки. Иво водеше вече, аз бягах след него. Бяхме останали само двамата. Взех едно барче на 18-ти километър.
Извън графика на Херо, в моята глава се беше прокраднала мисълта, че може би е възможно да бягам за 8 часа. Чувствах се добре, но знаех, че ако засиля тук ще страдам много след Ярлово, затова реших да видя как ще съм на Чуйпелово и Ярлово и тогава да преценя дали имам някакви шансове. 15 минути могат да се свалят с малко повече усилия от Ярлово до финала.
Ивайло се движеше по график за 8:30. Каза, че трябвало да е в Кладница точно за два часа, аз обаче не можех да си спомня в колко трябваше да бъда там. Забравих го просто. Бях почти сигурен, че е за 1:54, но се съмнявах дали не беше 1:50 и да се бавя излишно в момента. Дръпнах малко и точно в 01:54 бях на табелката на селото. Минута и половина по-късно Коцев ми хвърли шишето, взех краставици и кашкавал и продължих надолу. 300 метра след пункта, на завоя към студена изскочи едно куче, което не се плашеше много-много от псувните ми, хвърлих му кашкавала, не го хареса явно и продължи да се заяжда. Не ме оставяше, излезе пазач, който не можеше да го укроти. Чак когато се „наведох за камък” ме остави. Знаех, че ще минат поне още 500 души и предупредих пазача да го върже, на него май не му се вярваше. Може би организаторите трябва да предупреждават хората, особено в Кладница и Боснек, защото имаше и други случаи.
След асфалта в Кладница, трасето продължава към язовир Студена, място известно с калта си. Предния ден беше валяло доста и се намираше. Знаех, че имам готови сухи обувки в Ярлово и не се притеснявах много. Минавах директно през нея, а в последната локва само позамих, колкото да не тежи. Леко баирче около 300 метра и спускане към язовира и пункта. Движех се по-бързо, отколкото трябваше, но тук беше по-хладно и можех да си го позволя. Провиращата се между облаците лунна светлина беше много красива и същевременно малко зловеща. Чу се вой на куче, приближавах пункта. Взех солети, един Ру бар и смених шишето. Тук ме чакаха Миро и Илиян Лазаров. Илиян ме посъветва да облека ветровката, беше ми топло, но след около 300 метра все пак реших да я облека. Останахме двамата с Миро, трябваше да бягаме до Чуйпетлово за 57 минути. В момента се движехме малко по-бързо и трябваше да намалим. Но да намалиш темпото, когато бягаш с него е трудна работа, а и защо да се прави като „ ни е тръгнало бегане”. През километър единият казваше на другия „ олее, човек, ужас, я намали, намали, малко”. И … намаляхме за около 20-30 метра, след това някой дръпваше и другия по него. Аз обичам да бягам с Миро, дори и да не си говорим нищо, пак ми е много приятно. Стана по-хладно като влязохме в каньона на Струма – любимата ми река. Изпих един гел. Движехме се вече наистина под графика и отново започнах да си мисля за 8-те часа. Но се уплаших, че е твърде рано и отложих решението за 50-ти километър. Там щяха да ни чакат Херо и Бети. Разстоянието, което трябваше да вземем за 57 минути, взехме за под 54, което не е малка разлика за 11 километра. СЕга, като си правя сметка, мисля, че останах повече, отколкото трябва на пункта. Ядох солети, лимон, краставица със сол и нектарини. Коцев ми даде бутилка Перпетум. Пих от нея и тръгнахме. Асфалта свърши започна мекият терен. Не беше кално, бърза настилка. И ние се движехме бързо като за моите възможности. Последно качване, излезнахме на открито, луната светеше ясно, нямаше облаци, можеше и без челник. Минахме през контролата и започна спускането към Ярлово, тук трябваше да се внимава и Миро перфектно успя да контролира бягането. Стигнахме 50-ти километър, видяхме фарове на кола. Бяха Херо и Бети, не сме спирали, само чух „евала, часовници” и продължихме. Изядох още едно барче. Погледнах си към китката. Отказах се от 8-те часа. Нямах достатъчно смелост и реших да играя на сигурно. Беше ме страх. Маркировката беше идеална, а и знаехме трасето. Вече започна да ми писва, доспа ми се.На места имаше големи локви, но карах без притеснение, защото имах сухи обувки в Ярлово. Два километра преди пункта казах на Миро да ме изпревари и ако могат да намерят стол за да се преобуя. Пламен беше дошъл с маратонките и да докара Русев, който щеше да ме води до Брезите. Пристигнах 2 минути преди графика за 8:15, напълно достатъчни за да сменя всичко и да хапна. Маджаров ми подаде шишето с електролитите. Легендата гласи, че щом имаш Хелиос , трябва да посрещнеш изгрева с тях. Тръгнахме с Митко, той ми носеше шишето. След километър Крисо ни лепна по една снимка. После я видях, не изглеждам добре. В участъка до Ярема ми беше първото прохождане. Всъщност … ходих 3-4 пъти по 50-60 метра. Пих един гел. Лично за мен това е най-тежката част от трасето. Стигнеш ли асфалта имаш само спускане до финала и колкото и да си зле ще се справиш. Аз не бях много зле. Русев водеше внимателно, изчакваше ме на баирите и не ми даваше зор, когато ходех. Стигнахме чешмата, охладих се набързо и хванахме по асфалта. Слънцето изгряваше. Беше много красив изгрев, аз съм малко манияк на тема изгреви и залези. Нямаше с какво да го снимам, дейба … Посъбудих се от дневната светлина и ми дойде малко енергия, спуснахме бързо през гората, на качването по асфалта до брезите редувах ходене с бягане. Пункт, смяна на бутилките, хапнах нещо, не помня какво. Бях поръчал на Криси и Теодора да ми донесат две препечени филии, не ми се ядеше хляб … благодаря, момичета J
Оттук започваше тъй нареченият „Философски сегмент”. Боби Алексиев ме пое. Взе и двете шишета – електролитите и перпетума. Проходих малко на изкачването между борчетата след контролата. Минахме бързо по „вечната кал”. Херо беше маркирал пътека на склона (с буква „Ж”) предния ден и нямахме проблеми. Спрях след реката на Железница да почина малко, Боби провери колко е преднината ми пред Иво – точно 8 минути. Малко е, помислих си, ще ме стигне на серпентините, точно както Руслан през 2016. Трябваше да се разбягам,а вече ми беше тежко. Боби бягаше супер леко надолу, прескачаше камъни и дупки с лекота, а аз му завиждах, че не мога да отворя такава крачка. Спирах да почивам два пъти по 20 секунди и още толкова по 20 крачки ходене. Изпих двата останали гела наведнъж. Кръстихме шишето с каишка Джим, на името на Джим Уолмсли. Като исках електролити само виках „Джим” и Боби ми го подхвърляше. Стигнахме Бистрица. Там отново се включи Миро. Започнахме да спорим тримата колко километра има до Симеоново, колко до Драгалевци. Тия двамата ме лъжеха, че са по-малко. Бягаха си напред и си говориха някакви глупости и постепенно ме увлякоха. Табелка с надпис „3 километра до сиропите на Хармоника” ми вдъхна много голяма надежда. Предвкусвах сладък малинов или какъвто е сироп. Просто исках да изпия 1 литър нещо сладко … пункът още не беше отворил. Имахме още 14 километра според мен, според Боби 11. Пак почнахме да спорим, но той каза, че учи в СМГ и да не споря с него. Съгласих се, дейба … прав е. И излезе прав. Бедрата ми започнаха да горят, Миро наля водя от една рекичка и ги полях. Проработи системата. Спрях да почина отново за 20 крачки. Продължих да бягам след това. Постепенно се увлякох по момчетата, проходих само на баира към езерото на Драгалевци и баира преди асфалта в Бояна. Всъщност май не бях толкова зле. Стигнахме паважа, тогава вече се престраших да им кажа:
– Абе, момчета, аз май ще спечеля Обиколката
Само се изсмяха. Вече пускахме с под 4:00 пейс. Нямаше кой да ме стигне. Бях малко под графика. Пресякохме „България”, малко над километър до финала. Имах енергия, умората изчезна. Исках да пресечем заедно финала, хванати за ръце. Без тази подкрепа нямаше да успея. Направихме го. Тримата заедно.
Ани, организаторката не беше доволна, че пресичаме заедно, само чух „не ги е срам, да пресичат така, пречат на камерата”, но не ми пукаше изобщо.

А най-якото на финала беше кака Тонче, която ме чакаше с цяла шоколадова торта само за мен. Како Тонче, обичам те !

БЛАГОДАРНОСТИ

Искам да благодаря на всички замесени, защото без вас това нямаше да се случи.

На Румен и Коцев от магазин Скишарки, които ме поканиха да бъда част от Team Skisharki, както и затова, че ми осигуряват безвъзмездно екипировката за всички състезания.

На Ивайло Атанасов за конкуренцията, без дишането му зад врата ми нямаше да успея да бягам толкова бързо.

На Херо и всички от Жулистан, вие сте причина за голяма част от „моите” резултати. Радвам се, че имам възможност да тренирам и да се забавлявам с хора като вас. Благодаря и за страхотния подарък, който ми направихте за рождения ден. В това число благодарности и на д-р Русев, който организира най-яките високопланински лагери и знае „най-кратките” и „леки” маршрутчета до тях.
На трите момчета, които бягаха с мен и за мен по време на Обиколката – Мирослав Спасов, Димитър Русев и Борис Алексиев, без вас тримата това буквално нямаше как да се случи. Благодаря ви много!
Како Тонче, благодаря за тортата 🙂
ЖУЛ ! 

Снимка от Iveta Dilova – Sports Photography