Невероятния разказ на Мая Танева за преживяването и на Пирин Ултра 2018

 НЮАНСА ДИВО ИЛИ ДА ТИЧАШ СРЕД ЗВЕЗДИТЕ….

Но първо ще ви разкажа за рИкията.

Имах толкова готин съпорт в Банско, че като знаех какъв купон изпускам, направо завиждах на всички, които щяха да си имат вземане-даване с тях – Радето и Петьо по стечение на обстоятелствата бяха моят превоз, подслон, връзка с дома, посрещач, афтърпарти, сутрешно кафе, гардероб …

Освободиха ми стаята си, за да мога да дремна преди старта. Не че успях от вълнение, шаш и нетърпение де. Ама пък и те „помогнаха” – влязоха тихо, но рИкията им във водни чаши и почти непрекъснатия ни смях не бяха точната комбинация за началото на ултра.

Стартирахме в полунощ, около 60 човека. Бях екипирана за полюса, пък то вънка пролет. Облечи, съблечи, облечи, съблечи около сто пъти, но това е положението – в следващите около 50 часа щях да бъда като охлюв (в смисъл, че всичко ми е на гърба – храна, вода, дрехи, комплект за оцеляване, шоколад…)


с Божо и Пирин

с Радето и Петьо – незаменимият ми съпорт


с Краси и Стан


с Митака и Радето


със Злати

Първите 27 км бяха плавно качване към х.Безбог. Хижата е голяма, спретната, с езеро отпред… една красота, един простор..! Е, аз нищо не разбрах от това, защото беше пълна тъмница, но пък съм я виждала на снимка… До там с Нели се подминавахме една друга, но след хижата ни омръзна и загонихме останалите заедно. Движеше се с Николай и от време навреме тя духваше напред и прилагаше психоатака на една чужденка, а ние отзад гледахме шоуто. Посрещнахме изгрева около х.Пирин (40-ти км).

х.Пирин (40-ти км). Там Краси Маркович, Ники и останалите – екипът на Irun (организатор на Трявна Ултра) не само че знаеха какво правят, но го правиха така, че да не ти се тръгва. Наложи се почти да ни изритат от хижата.
Предстоеше ни десетина км изкачване към едно красиво било, на което така и не запомних името.

Там горе запечатах в снимки емоцията и простора, и едва потиснах желанието си да се разкрещя „Аз съм на върха на светааааааа!!!” – все пак имаше достатъчно много време да ме помислят за луда, не беше нужно да ги шашкам отсега.

Познатото спускане към х.Беговица , където ни настигна и подмина бял рицар, ама не на кон, а с бял клин. Ние се обръщахме непрекъснато назад за Анета, трябваше вече да е близо – тя беше нашата надежда за българка в класирането. На хижата (51-ви км) прекрасните хора там се опитаха да ни прекратят участието с подтикване към преяждане с вкусна супа, обаче ние геройски устискахме само с по една, благодарихме и тъкмо тръгвахме, когато влетя Ани! Пожелахме си и се сбъдваше!

Спуснахме остатъка от склона след хижата и променихме посоката на чертата от кардиограмата, пардон, картата, с рязко нагоре… Пирин се кипреше в цялата си прелест. Неуморните буйни и скокливи потоци въобще не отговаряха на „в природата всичко се движи, но нищо не бърза”. Водите им белееха като ресни по обраслите със зелен мъх камъни. Шумът от тях оставаше в деретата долу под нас, докато ние катерехме към високото – суровата дива красота на планината.

Изкачихме към Спано поле. На миналогодишното ми състезание от тук започваше спускане към финала, а сега се отбивах за нови 90 км и се гмурвах в неизвестното и в дълбокото, или по-скоро – високото.
Синанишка порта . Изкачването беше трудно и бавно, добре че имаше храстчета с боровинки за залъгалка. Погледът надолу инстинктивно търсеше движение, но уви, далеч зад нас нямаше никой. Нагоре само Ани следваше криволиците и почти стъпваше на портата. Обърнахме й гръб и спряхме за снимка. Трябваше все нещо да остане за спомен от тая красота, от тая дива лудост да катериш до припадък… „Нека реченото да бъде сторено!” и оставих камъка на купа, там, където щеше да събира за Нели сила от топлината на слънцето и от песента на вятъра за моето наричане…


снимка:Нели Ангелова

Горе на върха ни приветстваха – две момичета мръзнеха на билото на Синанишка порта просто, за да ни поздравят и вдъхнат кураж. Като звезди на дневното небе бяха, толкова им се зарадвах! Прехвърлихме портата и спуснахме. Очите колебливо правеха опит за разумно сравнение на размерите, които бяха пред нас, но те не отговаряха на нищо в „реалния” живот…
Пункт Синаница (65-ти км) – готини ухилени хора, сипеи от Властелина на пръстените, кока кола за Нели, снимка и газ към следващата точка в кардиограмата..

   сипеи от Властелина на пръстените                                              х.Синаница

По някое време при спускането десният ми глезен започна да понаболява. Освен това се беше зачервил и подул, а в средата на цялата тая красота – две точки като от ухапване. Докато се чудех дали е възможно, метнах две хапчета – обезболяващо и противоалергично и зачаках мислено, а после напълно забравих..


х.Загаза

Хижа Загаза (71-ви км) – супа борш, филии с лютеница, мезета, ядки, освежаване и преобличане, бебешка пудра на стъпалата… Никси, Васко Динев и сие също тръгваха, питахме за Ани пред нас, взехме храна за изпът… Състезанието си вървеше кротко по график..
Предстоеше ни 24 км асфалт и коларски път – релакс за кардиото и мор за краката. Изкачихме приятно и не ни се спускаше – уникалните гледки в лилаво и просторно, изпращаха деня с великолепие. Този залез, ах този залез…! Не типичен пирински, защото бяхме на не повече от 1500 м.н.в., но мек и въздействащ, нежен и навяващ романтика…
На 2-3 км преди пункта, около някакви вили, глутница кучета се сдърпаха. Прокудиха един черен приятел, около 85 % лабрадор. Кучето тръгна след нас да ни изпрати, мислехме, до края на къщите, но то продължи с нас…

Село Сенокос (95-ти км) – влязохме барабар с кучето в пункта, беше започнало да застудява, около 22:30 ч беше и бяхме изморени – не много, но следващия пункт щеше да е чак утре късно сутринта…Решихме да починем за около двайсетина минути и тримата – аз, Нели и Николай. Хапнахме (топла зеленчукова супа – била за децата на доброволците, но благодарим, че ги лишихте от нея заради нас) и други екстри и попитахме за свободни легла. Други състезатели също спяха в момента. Имаше само две легла и Николай кавалерски остана буден. С Нели влязохме в стаята и сякаш се бяхме наговорили – заподскачахме от радост при вида на спретнатите легълца и чистите свежи завивки. Като две Снежанки се сгушихме благодарно в легълцата. Навих телефона за 20 мин по-късно и легнахме. Нели се унесе, но аз – стискай, стискай тия очи, не стана. Тъкмо взех да се отпускам и алармата звънна. „Може ли още 5 минути?”, промълви Нели, „Едва ме нави!”отвръщам аз… Слизаме долу – още отказали се, освен Росен и Тони, бяха дошли за оставане Васко и компания. Ники ни чакаше на три кафета и пет кока коли, тръгнахме, заедно с нас и другия Ники, че и кучето. Кръстихме го Ева. Бойната ни група започна дългото си изкачване към връх Пирин… Стръмната криволичеща пътечка ми се стори безкрайна. Слагаш крак пред крак и продължаваш, знаеш, че все някога ще свърши, обаче монотоннтостта почти те хипнотизира… По-свежи сме, нали почивахме, но бавното изкачване ни изтощаваше по-бързо, отколкото очаквахме…

Излязохме на по-равен участък с гигантски туфи треви, почти до кръста. Ако седнеш, няма да се виждаш. Маркировката криволичеше нагоре, ориентирахме се и по светлините на тези пред нас. Изведнъж една от светлините тръгна надолу към нас. „Ей, кой е там в насрещното?” – шегувам се аз. „Добре ли си? Имаш ли нужда от нещо? Защо слизаш? Знаеш ли къде се намираш?…” засипахме унгарката с въпроси.. Без нито един отговор. Погледът й беше плашещо блуждаещ, движенията й – не много добре координирани, а откритата раздразнителност и неприязън към нашето присъствие – притеснителни. Не искаше да тръгва с нас, дърпаше встрани на пътеката, достатъчно беше да седне и да изчезне от погледите ни.Не му мислих много. Обадих се на организаторите, за да обясня състоянието й. Не можехме да я пуснем сама, та макар и надолу към предишния пункт, за да се откаже, ако това беше решила. Беше опасно предвид начина, по който изглеждаше. А и не съм аз човекът, който трябва да прецени. Нека я видят, ако всичко е ок, ще си я пуснат да продължи… Организаторите казаха да не я оставаме в никакъв случай сама. Щяха да изпратят екип спасители от върха, за да я поемат. От нас се искаше само да я придружаваме. Е, лесно беше да се каже. Трябваше хем да сме около нея, хем тя да не се дразни от това. Тръгнах много бавно нагоре, за да вижда светлината ми, а Нели остана зад нея, за да затвори пътя й назад. Ниската скорост започна да ни охлажда. Загретите ни тела изстиваха. Но адреналинът ни държеше и умората се беше изпарила – бяхме в ситуация с повишено внимание и може би отговорността за някой друг, държеше сетивата ни изострени.

Обадиха ми се спасителите – ние вече катерихме по гигантските морени нагоре и може би всеки момент щяхме да видим светлини към нас. Междувременно Краси Жеков предложи да е зад унгарката, за да можем ние с Нели да увеличим крачка и да се стоплим, той щеше да ни настигне. Момичето вече като че ли се поуспокои и вървеше до него.Всички се притеснявахме. Нещо не беше наред…Екипът дойде, обяснихме подробно всичко и я оставихме в сигурни ръце. Изпитах невероятно облекчение. И май не само аз…
Катерихме морените, виждахме пространството само около нас, осветено от челниците ни, от време на време обръщах глава към светлините в низината, които бяха тъй далече в ниското, че почти необяснимо беше как сме се добрали дотук. Погледът нагоре се губеше далече в камъните и само проблясването на звездите ни подсказваше докъде щяхме да стигнем. Изведнъж една от звездите започна да мърда, да прави кръгчета, да се приближава. Сърцето ми заподскача от щастие! Не само защото стигнахме върха. Тук горе, в планината Пирин, на връх Пирин, на състезанието Пирин Ултра, Пирин Галов ни посрещаше с топла усмивка и топъл чай, и уверявам ви, това бяха единствените две неща, от които имах нужда точно в този момент… Звезда сред звездите, специално за нас…


с Пирин Галов на вр.Пирин

Освен неговата палатка, там беше и тази на спасителите,където в последствие бяха подслонили унгарката до светлата част на деня, преди да я свалят надолу…
Глътка чай, глътка въздух, глътка гледка към тъмното надолу – разсипаните като огърлици върху черно кадифе градчета и селца, правеха усещането почти нереално… И нека спускането започне сега! Нашата група се движеше в пакет, подкрепяхме се и се изчаквахме – аз и Нели, Краси и Марто, двамата Николаевци… Спускането видяно по картата може и да си мислите, че означава тъгъдък-тъгъдък надолу, но всъщност беше почти толкова бавно, колкото качването. Забързвахме се само в случаите на подхлъзване, суркане и търкаляне. Пътеката между бодливите храсти се губеше на няколко пъти,и беше суха пързалка с необозрим край. Във всеки един момент можеш да паднеш и да се нараниш или да изкълчиш нещо, стъпвайки накриво. После дойдоха морените. Поискахме си храстите обратно, но връщане назад нямаше. Гигантските камъни бяха започнали да замръзват и коварният леден блясък означаваше само едно – опасната повърхност ни държеше в схватката си и качваше нивото на трудност с още една точка… Придържахме се към въже, нагласяхме внимателно всяка една своя стъпка, взирахме се в далечината към светлоотразителната маркировка и се молехме скоро това да свърши… Спускането на връх Пирин беше запомнящо се почти колкото изкачването му…
Навлязохме в гората. Пътеката се виеше надолу в килим от листа, клоните висяха над нас, нощта чернееше, съчки пукаха под краката ни, старите дънери плашеха погледа със сенките си. Изведнъж зад гърбовете ни се чу шум от бърз бяг, покрай нас профуча черно чудовище и двете с Нели извикахме в един глас. Кучето Ева щастливо махаше с опашка и наобикаляше групата си. Ама че шашкане си беше…
Както спускахме в тъмнина, мохабет,и умора, изведнъж забелязахме, че няма маркировка от известно време… Мъжете се разделиха да я търсят, аз и Нели останахме. Опитвах се нервно и безрезултатно да сменя батериите на моето GPS устройство, Нели седна до едно паднало дърво и клюмна напред. Направо й завиждах. Идваше ми да заема същата поза веднага. Спеше ми се. Бях толкова уморена, че падналите листа примамваха съблазнително като мека топла постеля…
Върнахме се в трасето, мъжете полека дръпнаха напред, двете с Нели следвахме светлините им. Някъде през върховете на дърветата едва забележимо нюансът на утрото се промъкваше в нощното небе и то толкова бавно, че единствено увереността, че идваше, ни позволяваше да го различим… Не спирахме. Напредвахме. Изкачвахме поредния баир. ..Изгревът разпиля дълго чаканата животворна светлина и стопли погледа. Лъчите се провираха през клоните като за здрависване, на няколко пъти не устоях и подадох длан, луда работа…Вторият ни изгрев. Хубавото на тези моменти е, че ако можеш да ги съзерцаваш продължително, те усмихват и те стоплят и отвътре…

И докато обикновено изгревите се съзерцават, когато се събуждаш, то аз тъкмо заспивах. Не знаех колко още ще издържа. Сякаш бях препила, очите ми не можеха да фиксират точка, затваряха се… Спрях. Нели тъкмо имаше нужда да закуси, а аз да спя. Точно тук и сега. Седнах в шумата, обляна от лъчите на слънцето, облегнах се на склона и помолих Нели да ме събуди след десет минути. Затворих очи и изчезнах. Нещо сякаш изведнъж издърпа цялото ми аз надолу, теглеше ме, но не в мрачен коридор, а в плътна черна бездна. Падайки, хвърлях тежести, натрупани в мен и така ми олекваше, че после се завръщах по спирала нагоре сякаш с лекотата на птица… Отворих очи. Нова. Бяха минали точно три минути…
След този рестарт бях недосегаема. Аз – свежарка, Нели – закусила, въобще да си нямате с такива жени работа. Газ към мечтания баир, защото след него щяхме да пускаме към хижата…

Красотата около нас беше неоспорима. Величествените била, надвесени над храсти и сипеи, листата, застинали в скреж, дивите треви с капки роса, където слънцето вече е целунало леда… Тук, в планината, цениш всеки лъч, всяка глътка вода, всяка пътека…
Изкачихме върха. Разменихме си по една благодарна усмивка и забързахме надолу към хижата. Много ми се искаше да запомня всяко едно местенце, през което сме минали в Пирин – името на всеки един връх, плато, ръб, порта или каквото там. Но с малки изключения, запомних само имената на хижите (е, пак е нещо).
Та препускаме към х.Яворов в сутрешен галоп, кефим се на птички и тревички, добре загряти и сити сме. Абе, живот си живеем…
Малко преди хижата едни туристи викат към нас. Не ми били непознати, най-ми били приятели и кака Злати! Тая жена ни даде душата си – вика, утре да ми я върнете в Банско!


със Злати

На х.Яворов (123-ти км) ни чакаха, аплодираха, храниха, глезиха – Ани и екипът се погрижиха хем да презаредим нужното, хем да не се мотаме много-много. Снимки, прегръдки и кой откъдето…

И започна едно катерене… На пункта ни подведоха, че ще катерим връх Вихрен, което тотално обърка и без това мъглявата ми представа къде съм и закъде съм тръгнала. Оказа се грешка и Вихрен само го снимахме отдалече, изкатерили вече Купите(Кулите?)…

Как е възможно тия камънаци да те карат да ахваш така? Как е възможно да ти се иска да ревеш, да крещиш и да се радваш едновременно? Лудост ли е дивото? Или е дива лудостта ни? Всичко неопитомено ли предизвиква такъв респект?…
Почти не спирахме. Слънцето прежуряше и можеше да хванеш перфектен тен, а десет минути по-късно и пневмония, заради облаците, които изведнъж го покриваха…

Спускахме по голите била, и колкото по-надолу слизахме, толкова повече острото отстъпваше на заобленото… Имахме много път до х.Загаза. Бяхме свидетели на особеностите на природата в намалящата бързо надморска височина – сменяха се камъни с треви, както и на трансформациите й заради сезона – красивата есен беше влязла през вратата и не бързаше, но вече беше метнала небрежно на стола жълтия си шал…
Използвахме височината, за да се чуем с близките си. Така разбрахме, че чужденката пред нас е само на половин час. И като запалихме.. То не че сме се размотавали дотогава, ама някак по-отръки ни идваше бягането вече..
На влизане в х.Загаза (135-ти км) ни посрещнаха като принцеси. Настаниха ни да се преоблечем в една стая с чисто нови двуетажни легла, меки завивки и мирис на ябълки. Снежанки номер две… Изстреляхме се от хижата, въоръжени с филии лютеница, ядки и други благинки. Тичахме, крояхме планове как да издухаме третата и си купонясвахме в движение. Всичко беше по план… Гората пак свърши. Ясно, значи вече катерим над 1500 м.н.в. Показаха се зъберите в далечината, още огрени от слънцето…


Влахненско плато

Стъпихме на поляна с крави. С рога и без рога. На тия с рогата им бяхме като че ли по-интересни. Спряхме да тичаме, но те не спряха да тичат към нас. Не ги гледай в очите, каза Нели. Е как да не ги гледам, как да разбера кога да тичам като за последно? Започнах да викам като пастир. Гледала съм по филмите как става, дано да не е било художествена измислица, мислех си в онзи момент. И „господин пастир” виках по едно време, то зора какво ли не прави.. Но рогатия добитък, оставен да пасе в пустошта, идваше към нас. Абе я да заложим на сигурното – Нели, дай газ нагоре… Измъкнахме им се и чак ми идваше да им се изплезя, но проявих уважение…
Не вярвах да ни се размине само с това. И бях права. На следващото баирче стадо коне се изпречваше на пътя ни. Красиви и с куче. Мисли бързо. Те са по-умни. Няма да ни закачат, ако не ги дразним. Едва ли ще проявят тъпо любопитство като кравите. Трябваше просто да минем покрай тях леко. Като нинджи. Махнах си звънчето. То е срещу диви животни, а те, технически погледнато не са диви, какво да ги дразним хайваните. Прекосихме по цялата дължина поляната и се изкачихме на следващата тераса. Забързахме ход. Загубихме доста време в игра на криеница, трябваше да наваксаме. Така, сега какво ни чака, стадо кози ли?, пошегувах се… И отговорът не закъсня.
Тъкмо снимах вторият ни залез и сложих на удобно челника в джоба, когато при стъпването ни на Влахненското плато, ядът ме обзе. Стадо крави, разпръснати навсякъде, легнали удобно, явно нямаха намерение да ходят никъде… Нямахме избор. Не можехме много да заобиколим, защото имаше опасност да се изгубим. Следвахме маркировката неотлъчно, промъквахме се като крадци в собственото си приключение и се надявахме с това гадостите да приключат. Трябваше да минем в просеката между кравите и кучето им. То вдигна глава, ние се вцепенихме, ама само вътрешно, защото продължихме с нинджовската походка… Маркировката пресичаше реката. Отдъхнах си. На безопасно разстояние бяхме вече. Можехме да засилим ход. Смрачаваше се бързо, добре беше да скъсим престоя в тъмното доколкото е възможно… Но не виждахме маркировка пред нас. Последната беше след като бяхме пресекли реката в посока клековете към билото. Все от някъде се влиза в тях. Лутахме се по продължението им, връщахме се до флагчето като спасителен фар и пак хващахме в някаква посока, за да намерим маркировка. Абсолютно безрезултатно. Извадих GRS-a, смених му с триста зора батериите и в момента, в който заредих картата и трасето, някак го блокирах. На Нели часовника беше без зареден трак, измерваше само времето, така че я бяхме втасали. На всичкото отгоре толкова бързо започна да се смрачава, че едва успяхме да хвърлим последни погледи към платото и билата наоколо. Решихме да позвъним на организаторите, нали ни виждат заради локаторите в нас – щяха да ни кажат накъде да продължим. Имах компас и знаех как да го използвам. Извадихме телефоните си. Нямахме сигнал. Нямахме идея какво да правим – ако тръгнем да катерим без маркировка към който и да е връх просто за да хванем сигнал и не успеем да се свържем, как щяхме да се върнем, рискувахме да се изгубим още повече …
Тъмното ни заобгради. За нас започна третата нощ. Бяхме сами, някъде в нищото, без посока. Замръзна ни и усмивката, и потта.
За нас приключи състезаването.
Започна оцеляването..
Прокрадна се друг нюанс на дивото – страх. Не трябваше да ни обзема паника. Трябваше трезво да преценим силите и възможностите си. Имахме само 14 км до следващия пункт, стига да открием вярната посока. Стеснихме периметъра на възможностите – или пътят е някъде през тия проклети клекове, или към билото преди да се пресече реката.
Ако няма друг израз „Трябва да настане пълен мрак, за да видиш светлината”, да знаете, мой е. Очите неуморно търсеха ли търсеха. Горе в далечината видях спасителния проблясък. Всъщност трасето си продължаваше през платото право напред и нагоре, просто някой беше взел маркировката, водеща към билото и я беше поставил да пресича реката надясно. Абсурдно и опасно!
Аз вече ликувах! Имахме посока! Тичах с дивашки крясъци нагоре, за да се убедя с очите си, че наистина е маркировка! Спасени сме!
Навлязохме в дърветата. Нели дишаше тежко зад мен. Маркировката водеше само до следващата – трябваше да достигнеш флагчето, за да видиш другото. Нямаше ясно изразена пътека на места. Но през нея са минали тези преди нас – нарекох я пътеката на ултрите… Ако няма следващо флагче, ако беше преместено както предишните долу в платото, трудно можехме да продължим. Борех се за всяка една маркировка. Окуражавах Нели, но секундите, в които стигах флагчето и търсех следващото във всички посоки с челника си, ми се струваха безкрайни, докато го намеря. Кракът я болеше все повече, умората я застигаше. Не можехме да си позволим да сме бавни. драпахме по стъпките на ултрите. Давах й зор. Не се знаеше колко още от тази нощ щяхме да сме със силите си. Трябваше да избутаме до пункт. Двете крачехме с ръце на кръста – нашата съдбовна пиринска ръченица, и даже моето „ихуу” с което плашех дивите животни, засилваше ефекта. Опитах се да я дърпам, но така само щях да я пребия. Говорех й, ръчках я, карах й се, всички неща имаха ефект, докато пространството пред нас не се оголи и тя не видя върха. Отчайващо. Маркировката криволичеше като сребърни трохички толкова нагоре, че последната точка не знаехме флаг ли е или звезда… Давай, Нели, нищо не е толкова далече,колкото изглежда!… Не мога… Утре на кафето ще ми казваш, че не можеш, дай газ сега… „Няма да влезем в контролното време..”. „Майната му на контролното време, Нели, майната му и на състезанието! Трябва просто да се доберем до хижата, тогава ще му мислим..”..Беше й свършила водата. Отсипвах й от моята, но постепенно, за да не я изпие от жажда на един път. Трябваше да оставя малко и за себе си, за да съм в кондиция… Очите й започваха да блуждаят. Умората я превземаше… Нямаше да позволя на третата нощ да ни победи… Подтиквах я да яде – сушени кайсии и ядки, по една хапка, но начесто.. Дишането й ставаше все по- тежко и обезпокояващо. Зачестих почивките, трябваше да преценя добре скоростта – не исках да припада от умора заради бързането ми, но не исках и умората да я натисне и унесе от по-бавния ход.
Катерихме безкрайните морени, вятърът жулеше лицата ни, устните ни съхнеха, чудех се, зад кой ли склон ме чакаше моята умора… Падаща звезда. „Прибери ни в къщи” – почти на глас, прошепнах и си представих как хващам опашката й с едната ръка, с другата – Нели, и се понасяме… Луда работа..
Започнах да прехвърлям варианти в главата си. Ако кракът й блокира съвсем, може би трябваше да го обездвижа – хем да не става по-зле, хем да го ползва като патерица. Ако умората й надделее и спре да се движи, трябваше да я завия с фолиото за оцеляване и да се изкатеря на високо, за да се обадя за помощ. Не че не можехме да останем тук през нощта, ако дотогава не ни намерят. Щях да открия ниша в тия морени за подслон, храна и вода имах достатъчно… Препускащите ми мисли бяха прекъснати от най-абсурдното нещо, което някога бях чувала: „Ти, ако искаш, остави ме и продължи..”
В този миг изпитах толкова необяснима любов към това същество, че настръхнах. Искаше ми се да я прегърна, да ревна, да й кажа, че всичко ще е наред, че страшното мина…, но айде без лиготии, щяхме да се прегръщаме на финала… Усмихнах й се, Нели беше боец от класа. Тя имаше нужда да чуе, че сме победили… И думите ми не закъсняха. Нели, на върха съм – стигнахме звездите! Оттук пътят е надолу! Наистина ли? Наистина. Нали ти казах, че нищо не е толкова далече, колкото изглежда. Давай…!… Обаче ново двайсе. Пътят надолу беше много стръмен – ръб на пропаст. Нели беше още леко замаяна, и сега пък се притеснявах да не се подхлъзне и затърколи в тъмната бездна. Придържахме се за склона, който все по-примамливо ни увличаше да се разбързаме. Маркировката се виждаше ясно, силите ни се възвърнаха, започнахме да тичаме все по-бързо. Отново бяхме в играта! Имахме около 45 мин по нейни сметки да стигнем до х.Бъндерица и да влезем в контролното време, и колкото повече приближавахме, толкова повече се успокоявах, че ще сме в сигурни ръце. Навлязохме в клековете. Едва настигах торпедото пред мен. Нищо общо с предишната Нели. Бягането й приличаше по-скоро на ски-спускане. Въодушевени и мобилизирани, летяхме по маркировката надолу. Изведнъж се показаха светлините на х.Вихрен. Отчайващо далече. Но нищо не е толкова далече, колкото изглежда… Газ…! Остават 27 мин. … остават 19 мин. … остават 11 мин. .. Стигнахме хижата 8 минути преди края на контролното време, а до х.Бъндерица, където е пункта, оставаха още 800 м. по асфалт! Ще успеем! Ще ги изядем тия осемстотин метра!!! И с такъв спринт спуснахме надолу, че който и да ни беше видял, трябваше да бъде насила заставен да повярва, че идваме от 150 километров две-денонощен с трета нощ преход… И ново двайсе. Маркировката се отклоняваше от асфалта и влизаше надолу в гората. Симпатични криволичещи пътечки с добра настилка, но твърде заобиколно, за да успеем да влезем във времето. Няколко стотин метра и няколко минути щяха да ни прецакат състезанието. Голям праз. Нали сме живи, на крака, и вече близо до цивилизацията… Не спряхме. Нищо, че нямаше смисъл. Летяхме като победители по пътечките… Трасето ни изведе на асфалта отново и знаехме, че заветната хижа е след два завоя. Отново спринт. Хрумна ми да помолим директора на състезанието да ни удължи контролното време само с 5-10 минути. Набрах смелост и му позвъних. „Ние с Нели молим само за няколко минути, за да останем в състезанието. Маркировката беше умишлено преместена. Не ни спирайте на х.Бъндерица, моля!”.. „Ааа, да бе, добре, спокойно, вие и без това имате един час от мен, дето се бавихте с унгарката..”.. „Йееее, обичаме тееее, юхуууу..!!” и секунди след това влетяхме в пункта, победоносно размахващи чиповете като знамената на победата! „Имаме разрешение да продължим, нищо, че за няколко минути ни хвана cut-off-а!”, изпяваме ухилено в един глас, а момчето срещу нас бавно, отчетливо и учудено казва „ама вие си имате още два часа така или иначе… ”. В мига, в който обръщам питащо поглед към Нели, директорът ми звъни с насмитащото „абе вие бъзикате ли се..?” .. Извинихме се, засрамихме се, е, и се посмяхме доста на шеметлъка си, и тръгнахме да си приключваме състезанието. Имахме 2-3 км в гората и после излизахме на пистата, която щеше да ни отведе след 8 км в Банско…
Последни километри от това епично приключение… Постепенно еуфорията отстъпи място на усещането за сигурност. Нели започна да заспива. Накарах я да тичаме, но взе да й прилошава. Трябваше да се движим бързо, за да са загрети телата ни. Пистата беше гигантски улей, по който мразовитият вятър се пързаляше с лекота… Още малко, още малко, още малко…
Навлязохме в Банско и чудото до мен живна. Засилихме крачка. Подтичвахме, когато Васко Динев и компания ни аплодираха изневиделица от някъде, а на два завоя преди финала, Меги, Пирин и още все звезди от класа ни съпортнаха до края, тичайки с нас…
Пресякохме финиша ръка за ръка.
Пуснахме се, прегърнахме се, получихме си медалите и прегръдките от всички, които часове вече ни чакаха на студа, снимахме се тях, както и с българските звезди на състезанието – Антония и Дизела, че и с директора… Боже, свърши се! Успяхме! Добре сме, близките ни са спокойни…
Уморени, мръсни и ухилени, разделихме се.
Но нещо в нас ще остане завинаги свързано.
Наричане, обичане, тичане… както и да го кажеш, то вече е отпечатък.
Да тичаш сред звездите може да означава много различни неща…
А в мига, в който осъзнаеш, че носиш твоята си вътре, ставаш несломим!


попаднах на снимката след като бях написала тези редове  .. това съм аз   

Благодаря, че прочетохте! 🙂

Благодарности на Мая, че ни позволи да споделим тази невероятна история с нашата аудитория!